Мила Червенкова

На колене пред мен с ръце те целувам очите ми ненаситни кадри записват как устните ти по мен автопортрет ще рисуват и само мои устните ти знам са и страх

ако бях хирург щях да имам прецизни ръце с устни ще отгатвам силуета ти сублимно ще разрязвам душата ти с поезия ще оголвам костите ти ако бях хирург кръвта ти

„Обожавам да не мога без теб“ ми казва и тръпки ме обвиват на кожа цветна от палитра с цветове на мляко и какао и всички толкова еднакви и различни и

искам да те целувам сега довечера и през нощта лунен оттенък да виждам тактово туптене ритмично движение една арт скулптура въплащение на две молекули идеализъм.

нямам против да ми бъдеш муза за среднощно стихотворение

обожавам когато рано сутрин се опитва да не ме закъснее за работа и ми казва само 5 минути още с поглед дето означва или ставай сега или в следващите 50

събудих се мислейки за интеграли които приличат на теб със мен у нас на пода интегрално съединени по спомен решавахме една задача комплицирана поспорихме по колко начина една задача комплицирана

никога не може да ми писне триъгълни точки да чертая със линии от гънки по твоето платно Ти ще бъдеш (ще бъдеш!, защото Tе(б) притежавам) нощта на музеите във Пloveдив

със ръкописни думи пиша защото умея в поезия да те об(л)ичам и защото мога само с графит и молив да шия и имам само хартия за плат дори игла не

прерисувай ме на оризова хартия като пораснало дете.