много е трудно да разклатиш човек,
който за мозък – има стена,
а вместо сърце – безкръвна дупка.
както и да го нагрубиш – не минава през стената,
а ако мине през някоя цепка – няма къде да отиде.
Автор: Мила Червенкова
“Аз нямам приятели – направих ума си мой приятел. Аз нямам меч – направих ума си мой меч.”
Сестра ми каза, че душата ми щяла да изгори (от цялото това тичане по време на код жълто).
Отвърнах и – ами нали Фениксите от пепелта се раждали…
И тя беше quick to agree.
Душата ми колко пъти е изгаряла от какво ли не и ако всеки път, на третия ден, се раждаше по един Феникс, сега щях да имам зоологическа градина от Феникси.
Аз продължавам да обожавам да тичам на 40 градуса. Че кога душата на един такъв човек въобще ще успее да изгори?
Какаовата ми кожа, милата ми женска броня, се усмихва с нежност и двете знаем, че нямаме нужда от повече Феникси.
Ако не знаеш с кого тичаш в този живот – по-добре се махни. Още една Жар-птица в живота ми? Не мерси.
За колко километра можеш да пробягаш една любов? И колко скъсани маратонки това ще ти струва?
Тичам, защото цялата тази любов е по-гъста и от юлски ден през август в полето. А дробовете ми вече свикнаха с този гъст и лепкав въздух покрай реката. Тези дробове са забравили какво е да тичат сред поля от просто обикновена и непринудена любов.
Тичам, защото само така успявам за два часа да те изпаря от кръвта си, за да я наситя отново с кислород. Нали и утре е ден. И утре ще трябва километри да въртя.
А кожата ми с цвят на какао все още смята, че може още жар да понесе. Казвам и – колко си смела ти, милата ми женска броня.
И не, не. Не го правя това за време. Пробяганите километри просто ми трябват, за да ми помогнат с изчислението на въпроса: с колко пробягани километри мога да изтичам една любов?
Прибавям и изваждам, добавям и събирам. Резултатът – пак изглежда съм на нула.
След малко става точно два следобед, а градусите показват код жълто.
Дописвам те. Ставам. Обувам се. Започвам да бягам. Чудейки се, за колко километра днес ще успея да те пробягам?
скорпионите танцували сами
защото, когато теб те няма
никой друг няма смисъл
и аз така, танцувам сама
на постен въздух
без такт и музика
сърцето ми туптеше в твоя такт
но ти се отне от него
а в дупката останала след теб
се чува само ехото от неравния туптеж на сърцето ми
как да те изрежа
за да чуя себе си?
когато се опитващ да бъдещ нещо, което не си
как малко по-малко в същността ти личи
как не твориш
не споделяш
не даваш
не вземаш
a преди те(б) познавах
и стихове с красота ти редях
защото усещах от твоята благост
а днес си стих с празнота
(не виждам същността ти)
същността на креативно дете
което обичаше с пръсти да твори
да рисува със четка
а със молив чертаеше своите мечти
когато се опитващ да бъдещ нещо, което не си
тези до тебе не виждат, но за мен от далеч си личи
не виждам огън
и не виждам сърцевина
и вместо жар във сърцето
аз виждам тлееща мъгла
когато се опитващ да бъдещ нещо, което не си
как малко по-малко се губиш в семейни лъжи
и умираш със бедно сърце
но богат на лъжи
кажи ми—струваше ли си комфорта на трона
заслан от дебели лъжи?
лъжеш себе си ли или…дали?
обичам тази твоя красота
когато вечер ме обгръщаш със усмивка
и как със тази твоя красота
дори луната губи своята обвивка
обичам рано сутрин
когато виждаш първо мен (или рижата ми котка)
когато ме изпиваш с твоя нежен тен
а очите ти присвити са като греховен феномен
и те ми казват—остани
не ставай толкоз рано
не виждаш ли—на вън вали
a между чаршафите е още лято
и пак повтаряш—с мен бъди
погледни възглавницата кадифена
нали във облаците често искаш ти?
потъни във този облак с мене
и аз се подчинявам мълчаливо
защото силна слабост си ми ти
защото топлото ти тяло всяка сутрин
ме завива като във уюта на Родопско одеало
останах—виждаш ли?
и аз умея базрасъдно с теб
нима не виждаш моите зеници
когато всеки път обгръщат теб със мен.
научих своя урок
точно, когато ти ме остави
научих се бързо, че кармата не умее да мами
когато сърцето ти меко е
и най-много устните ти искат усмивка
тогава кармата порязва те
и в урока си започваш да вникваш
когато сърцето вече втвърдено е
и всеки залък жестоко горчи
когато от теб не е останало много
и в огледалото виждаш бегли следи
когато в домa ти гостенин идваше
а всъщност кармата урок ти поднасяше
че с дявола в уюта на дома си
не бива да оставаш без ризница
и днес аз ненавиждам дома си
и в легло не умея спокойно да спя
само защото в уюта на дома си
някога позволих да заспивам без ризница
какво нещо е кармата!
но аз платих вече своето
нямам нищо назаем
и нямам лихви за връщане
кармата никога, никого не пропуска
точно, когато устните ти искат усмивка
кармата с урок ги затиска.
след бурята дрехите грозно тежат
не от сълзите, нападали върху тениската на гърдите ми
а от студената пот
от среднощната треска
от хаосът по изгубеното
по това, което никога не е било писано да бъде мое
след бурята всяка крачка много тежи
сякаш гравитацията се е вкопчила в петите ми
и ги заравя в земята, корени да пуснат
а времето не знае, че аз бързам
бързам, за да взема всичко
осъзнавайки, че в края на дните си, няма да има къде да го занеса
след бурята днес аз не искам нищо
не копнея за теб
не желая със теб
нямам и мечти по теб
щом не изгубих себе си след теб
аз имам достатъчност
след бурята—огъната, пречупена на земята
станах, станах да бъда, и съм
по-добра, по-мила
и най-вече повече себе си
след бурята аз пак съм на крака
изправена, силна, със гордост на чиста душа
всеки има в живота си буря
и твоята знам, че е такава една
разбиваща—силно
утихваща—бавно
и когато приключи
спомни си да станеш,
че да бъдеш отново е сила и дар
след личната буря, приятелю
не забравяй за тези слова.